"Бумеранг на насилието", В-к "Капитал", бр. 21, 27. 05 - 02. 06. 2000г

- Докога ще ме излагаш пред хората, ти бе! – на младата майка й се “отплесва” ръката и удря през устата седем или осем годишния си син.                       Момчето стиска зъби и гледа в земята. Изминават още няколко крачки, втори шамар изненадва детето и придава допълнителна тежест на следващата реплика:
- Ще ме разиграваш като маймуна!Година 2004, площад “Славейков” в столицата, около обяд.

Изминаваме няколко метра и попадаме в градинката срещу кино Култура, точно навреме за следващия епизод. Сериалът е същия, но вече с други герои.        Дете на около една година усвоява изкуството да поставя единия си крак пред другия, без при това да губи равновесие.                                                        Прави една, две несигурни крачки и вече по-уверено тръгва напред. За нещастие, обаче, напред е и посоката, в която се намира ул. Солунска. Само че, докато вниманието на детето е заето с контрола върху собствените му крака, то не успява да следи и за опасностите на улицата. Родителският инстинкт алармира реакциите на майката, тя догонва детето, хваща го рязко за ръката и го удря отзад. Веднъж, два пъти, три пъти, четири…детето гледа объркано известно време и се разплаква с всичка сила. Това допълнително “изнервя” майката и тя продължава по-силно – пет, шест, седем пъти…

   Срещат се подобни сцени, нали? Такава откровена проява на насилие обикновено не прави кой знае какво впечатление. Всъщност тя е нещо обичайно за нашата култура. На пръв поглед не може и да бъде иначе. Подложени сме на постоянен стрес в къщи, в работата, несигурни сме за утрешния ден, живеем на ниво оцеляване и т.н. и т.н. Децата обаче също стават жертва на стреса, на който са подложени родителите им. Обикновено това става, когато въздействаме на децата си, а не си взаимодействаме с тях, т.е. когато използваме авторитарен метод за възпитание. Общуването в този случай протича еднопосочно. Детето получава инструкции, които трябва да изпълнява, макар и да не ги разбира.
Проявления на този стил са както  чисто физическите наказания, така и емоционалната принуда. Това усложнява проблема. От една страна принудата чрез емоция не е толкова лесно разпознаваема, колкото телесното наказание. От друга - ние често нямаме разбиране за това, че упражняваме емоционално насилие.
А това се случва всеки път, когато се опитваме да накараме децата да правят онова, което ние искаме като им внушаваме чувство за вина, страх или срам. Достатъчно е да засилим интензивността на негативните им емоции до степен, която ще ги накара да ни се подчинят. Как става това ли? Мисля, че следващите примери ще ви прозвучат познато:

   Майката: Донеси солницата от кухнята.
   Детето: Сега не мога, като свърши детското, ще я донеса.
   Родителски сигнал за вина: Добре, аз ще ида да я взема, нищо че съм изморена.

Детето прави това, което се иска от него, но под натиска на неприятната емоция.
Често използвани тактики са “Направи ни за срам” и “Какво ще кажат хората”. Отново се използва негативната емоция като средство, в този случай - за изграждане на социално приемливо повдение. Друго твърдение, чието предназначение е да накара детето да чувства вина е “Ако не беше ти аз щях…” и “Какво ли не правим за тебе и никаква благодарност”.
Любимото ми е “ Защо го направи, Иване, всичко ти купувахме, Ваньо!” (Уикеда)
Понякога направляваме поведението на по-малките като им внушаваме страх: “Ако не слушаш, ще те дам на Торбалан!”.  Постигаме целите си отново с помощта на негативна емоция.
Този модел излиза извън рамките на семейството и когато детето започне да придобива социален опит в училище, често се сблъсква със същото отношение. Реплики от рода на 
“Би трябвало да те е срам, че получи ниска оценка”, “Умно дете си, ама несериозно”, “Няма да излезе човек от теб, ако продължаваш да отсъстваш.”,  “Вие не сте се справили с Кант! Защо!?”,  имат същата цел: да накарат децата да вършат определени неща по определен начин. Средствата отново са вина, срам или страх. Децата се подчиняват, макар и с нежелание.
Въпреки че на пръв поглед има резултати - децата “слушат” – тези похвати залагат бъдещи капани. Рисковете са, че ако “направляваме” децата си като стимулираме неприятни преживявания, те започват да свързват собственото си развитие с дискомфорт. Затова и така отгледаните деца по-трудно развиват умения за справяне, за взимане на решения, за общуване.
Децата усвояват стратегиите за оказване на емоционална принуда поради липса на друг образец и по-късно ги пренасят в интимния и професионалния си живот. Кръгът се затваря, когато започнат да ги прилагат на свой ред върху децата си. По този начин емоционалното насилие се поддържа и налага като стандарт в общуването.
При определени обстоятелства прилагането на емоционална принуда може да доведе до отклонения в интелектуалното развитие, в поведението и при всички случаи нанася сериозни поражения на емоционалния живот.
 Могат ли нещата да изглеждат по друг начин?
Да, могат.
Алтернатива на авторитарното възпитание, характерно за патриархалните култури, може да бъде партнирането с децата.
Когато детето прави първите си стъпки, например, в рисуването то експериментира с всевъзможни форми и цветове, за да изобрази обекти от заобикалящата го среда. Единият вариант е да му кажем “Небето не може да е зелено”, но това ще предизвика  съпротива срещу наложените отвън ограничения. Предложената по този начин информация може да доведе до отказа на детето да възприеме гледната точка на възрастния. То се чувства притиснато и принудено да се съобразява с правила, които не са негови. Естествената му реакция е да ги отхвърли. Това се отнася  до всички възможни случаи, в които има елемент на принуда. Когато детето порастне, всяка ситуация, която по някъкъв начин напомня за тях, отключва автоматично същата реакция. Това пречи на пълноценното ни общуване като зрели хора.
Вместо да налагаме собствените си правила и да санкционираме допуснатите  “грешки”, бихме могли да подкрепим самия творчески акт. Това ще стимулира детето да продължи да рисува и то ще се научи да го прави по-добре. С други думи изместваме фокуса от “правилния начин”, така както ние го разбираме, към проявата на инициатива. Детето усеща подкрепата и се чувства окуражено да продължи да опитва. Оказването на подкрепа е важно при всички възможни случаи, в които детето опознава света.
Партньорският стил предполага, че двете страни са равнопоставени. Опита, знанията и уменията могат да бъдат споделени, а не наложени. Т.е предлагаме на детето възможността да избира - да прави като нас или не. Можем да го учим не чрез непроверени правила, а чрез собственото си поведение. Нереалистично е да очакваме от детето си да възприеме правилото “Недей да пушиш.”, ако самите ние пушим.
Партнирането е в основата на пълноценното взаимодействие между родител и дете, което влияе на бъдещата добра самооценка и чувството на компетентност и значимост.  Едно дете с по-висока самооценка постига и по-високи резултати в училище.Оттам  то става по-успешно в социалния си живот, което допринася и за развитието му изобщо. Това включва и усвояването на умения за общуване, за поемане на отговорност и стимулира самостоятелността.
Разбира се, не е толкова лесно  при положение, че върху самите нас често са били прилагани средствата на емоционалната принуда, което допринася за автоматичното им предаване на следващото поколение. Все пак, ако искаме да отгледаме децата си, така че да бъдат щастливи, можем да направим първата стъпка. Например - да променим отношението си към децата като към наша собственост. В този смисъл американският психолог Уейн Дайър използва думите на поета Халил Гибран: “Вашите деца, не са ваши деца. Те са синове и дъщери на живота, който жадува за себе си. Те се раждат чрез вас, но не от вас. И макар да са с вас, не ви принадлежат.” 
Макар и да го знаем, не винаги сме наясно как да го приложим на практика. В случай, че не се чувстваме уверени, винаги можем да потърсим допълнителна информация или да се консултираме със специалисти в областта, каквато е установената практика в целия свят.

Игор Лебедев